За смъртта
Смъртта не е краят. Тя е началото на нещо ново и вълнуващо. Тя е просто трансформация на енергия.
Когато си скъсате блузата, то вие просто я изхвърляте и не плачете за нея. Вие не сте блузата. Така е и с тялото ви. То е обиталище на Духа ви, но вие не сте тялото си. Духът е вечен и безсмъртен, а тялото е просто обвивка, която е необходима за пребиваване в това измерение.
Ако сте космонавт, то за да излезете навън в космоса ви е нужен скафандър. Като се приберете вътре в космическият кораб, то вие събличате скафандъра нали...
Животът тук в 3Д измерението е като разходка в космоса, а тялото ви е скафандъра за тази разходка. Когато скафандъра се износи, или се счупи, или пък вече не искате да се разхождате навън, то вие изхвърляте скафандъра. Той вече не ви е необходим за по нататъшното ви приключение.
Когато някой наш близък си замине от този свят, то ние обикновено плачем, защото тъгуваме за него. Ако обаче решим да се заровим в дълбоките вътрешни причини, които ни карат да тъгуваме, то обикновено откриваме, че плачем за емоциите, които ни е носил този човек и за тяхната загуба, а не лично за него. Тоест, това е една напълно егоистична от наша страна причина, която ни кара да плачем.
Човешкото тяло дори и да е създадено съвършено, то е доста неефективно, защото затваря сетивата ни в една черупка, която се оказва доста нефункционална. Ако Духа ви може да лети навсякъде в космоса например, то тялото ви се нуждае от скафандър, от космически кораб и ред други щуротии. Или ако Духът ни е Съвършена Божествена Енергия, то тялото я затваря под похлупак и голяма част от потенциала и остава нереализиран.
В тоя ред на мисли Духа на починалия много трудно се откъсва от материалният свят ако постоянно го викаме с ревовете и вайканията си. Това го знам от личен, макар и много малък опит.
Смъртта просто освобождава Духа от материалните окови и той продължава напред по неговият си Път. Най-добре би било да му пожелаем приятно пътуване и да го отпратим с любов...
31.07.2012
Вещичка
Когато си скъсате блузата, то вие просто я изхвърляте и не плачете за нея. Вие не сте блузата. Така е и с тялото ви. То е обиталище на Духа ви, но вие не сте тялото си. Духът е вечен и безсмъртен, а тялото е просто обвивка, която е необходима за пребиваване в това измерение.
Ако сте космонавт, то за да излезете навън в космоса ви е нужен скафандър. Като се приберете вътре в космическият кораб, то вие събличате скафандъра нали...
Животът тук в 3Д измерението е като разходка в космоса, а тялото ви е скафандъра за тази разходка. Когато скафандъра се износи, или се счупи, или пък вече не искате да се разхождате навън, то вие изхвърляте скафандъра. Той вече не ви е необходим за по нататъшното ви приключение.
Когато някой наш близък си замине от този свят, то ние обикновено плачем, защото тъгуваме за него. Ако обаче решим да се заровим в дълбоките вътрешни причини, които ни карат да тъгуваме, то обикновено откриваме, че плачем за емоциите, които ни е носил този човек и за тяхната загуба, а не лично за него. Тоест, това е една напълно егоистична от наша страна причина, която ни кара да плачем.
Човешкото тяло дори и да е създадено съвършено, то е доста неефективно, защото затваря сетивата ни в една черупка, която се оказва доста нефункционална. Ако Духа ви може да лети навсякъде в космоса например, то тялото ви се нуждае от скафандър, от космически кораб и ред други щуротии. Или ако Духът ни е Съвършена Божествена Енергия, то тялото я затваря под похлупак и голяма част от потенциала и остава нереализиран.
В тоя ред на мисли Духа на починалия много трудно се откъсва от материалният свят ако постоянно го викаме с ревовете и вайканията си. Това го знам от личен, макар и много малък опит.
Смъртта просто освобождава Духа от материалните окови и той продължава напред по неговият си Път. Най-добре би било да му пожелаем приятно пътуване и да го отпратим с любов...
31.07.2012
Вещичка